неделя, 10 октомври 2010 г.

Поколенията и аз

Ценностна система. Ще ти кажа каква е моята - семейство, сигурност, уважение към хората, които го заслужават. Доверие. Което се печели. Но и се губи. Понякога се печели отново, но не винаги. Вяра.
Не съм разбирала. Може би ти не ме разбираш. С годните всичко се мени. Да, станала съм цинична и си има причини за това. Но не съм изгубила вътрешните си ценности. Знам какво искам и ще направя всичко, за да го постигна. Дори и да не е тук.
Не милея за "онова време", защото твърде малко съм живяла в него и нямам ясна представа. Но доколкото чувам, малко са тези, които милеят за него. Не живея на стари лаври за стара слава. Но не отричам значимостта на велики личности и техните саможертви и борби.
Днес не сме такива. Аз не съм. И сама не мога да бъда. А като се огледам, не виждам много поддръжници до мен. Може би е оправдание, може би такива ни направиха, може би ние сами се направихме такива. Занижихме показателите и ни манипулират по-лесно. На някои им светка, на други - изобщо.
С всяко следващо поколение нещата стават все по-отчайващи. Дано да греша. Но като гледам моето и тези след мен, натам отиват нещата. Как да се бориш за нещо, което не си видял, за което не си сигурен, че е било така? Знаеш какво искаш, как трябва да бъде. Но не се получава. Защо?
В крайна сметка кой го е грижа за теб? Ако сам не се погрижиш? Съединението прави силата. Но нямаме сили да се съединим. Страх, несигурност. Стотици причини, оправдания ще кажеш. Сигурно. Не ми харесва как живея сега и ще го променя. Но за себе си. Не мога да променя живота на всички останали, ако те сами не го поискат.
Птичка пролет не прави. Трябва ято. Но докато идеологията е "Не е важно аз да съм добре, а той да е зле", това ято няма да отлети, защото ще се каляме взаимно, докато тези, които трябва да каляме, ще са недостижими във висините.